През 1940 година, авторът Джон Стейнбек и морският биолог Ед Рикетс наемат риболовен кораб, наречен "Уестърн Флайър", с цел да изследват залива на Калифорния, известен още като Морето на Кортес. Книгата, която те съавторстват, "Морето на Кортес: Лек журнал за пътуване и изследвания" (1941), включва каталог на над 550 вида, открити в района. Тази работа остава важна и след десетилетия.

През 2004 година, след повече от шест десетилетия, "Морето на Кортес" е използвано като "нетрадиционен набор от данни" от Рафал Д. Сагарин, Уилям Ф. Гили, Чарлс Х. Бакстър, Нанси Бърнет и Джон Кристенсен в рамките на проекта "Експедиция и образователен проект в Морето на Кортес" (SOCEEP). Целта на експедицията е да документира съвременните условия в района. Според Сагарин и колегите му, отчетът на Стейнбек и Рикетс е помогнал да се разберат екологичните нарушения, които вече са засегнали залива през 1940 година и е установил основа за разбирането на ускорените човешки влияния, настъпили след тяхното пътуване.

По време на експедицията SOCEEP членовете проследяват маршрута на "Уестърн Флайър" през същия период от годината и искат да видят какво се е променило в интертидалните и пелагонични места, които са били посетени преди повече от шест десетилетия. Сагарин и колегите им отбелязват, че изследването на този исторически базис показва значителни екологични промени в Морето на Кортес. Те описват промените като "драматични", като подчертават, че разнообразието и изобилието на големи гастроподни охлюви и ехинидри са намалели на много интертидални места, а големите пелагонични видове риба тон, акули, риба меч и костенурки също изглеждат значително по-малко.

Кабо Сан Лукас, разположен в южната част на полуострова Baja California, е добър пример за драматичните промени на интертидалните места в залива. Когато Стейнбек, Рикетс и екипажът на "Уестърн Флайър" са посетили района, те не са виждали светлина от града през нощта. Днес обаче, Кабо Сан Лукас е основен курорт, осветен почти през цялата нощ. Локалните приливни басейни, описани като "свирепи с живот" в "Морето на Кортес", сега са далеч от това състояние - дори обичайните и забележими видове, които те забелязали, отсъстват.

По-нататък на север, Пуерто Ескондидо, който Стейнбек и Рикетс описват като "учебник за екологичните изследвания", сега е пренаселено акостище. Строителството на марины и брегови стени, увеличаването на замърсителите и значително по-голямото използване на ресурсите - всички тези фактори, свързани с увеличаването на населението и развитието, са довели до намаляване на разнообразието и изобилието.

На положителната страна, най-отдалечените места, изследвани от Стейнбек и Рикетс, все още изглеждат да запазват сравнително високо разнообразие от видове. Сагарин и колегите му заключават, че дори онези, които документират намаленията в популациите в Морето на Кортес, признават, че то остава екологично забележително място, където морските мегаподобия все още се събират, плътността на населението остава относително ниска и морското разнообразие е високо.

След смъртта на Ед Рикетс през 1948 година, Стейнбек превръща своята признателност към него като приятел и вдъхновение за персонажа "Док" в романа "Канери Роу" (1945) в предговор към ново издание на нарративната част от оригиналната книга. "Дневникът от Морето на Кортес", публикуван под самостоятелното авторство на Стейнбек през 1951 година, е версията на книгата, която най-вероятно се среща днес. Популярността и известността на Стейнбек, както и получаването на Нобелова награда за литература през 1962 година, я поддържат в печат.

Читателите на "Дневника" може да се заинтересуват от доклада на изследователя Стейнбек Грегъри Макадоналд за спомените на двама други членове от експедицията през 1940 година - членът на екипажа Спарки Енеа и капитан Тони Бери. Това е интересно сравнение и контрастиране на събитията и напомняне за това как дори авторите на нехудожествени произведения оформят своите истории по специфични начини. Най-забележително е как Макадоналд описва как разказът едва споменава и никога не назовава седмия член от екипажа, който иначе е описан колоритно от майсторския писател - това е първата съпруга на Джон Стейнбек, Карол. Двойката имала проблеми преди експедицията и формално се развела след нея през 1943 година. Както всички останали на кораба, Карол Стейнбек помагала със събирането на образците, които служат като научна основа за измерване на екологичните промени.